На Пеньо Пенев
Разтварям книгата, за кой ли път
от снимката млад мъж ме гледа.
Очите черни пламенно горят,
усещат сякаш, че е за последно.
Последен стих черней на листа бял,
последно сбогом. Толкова е трудно
да бъдеш млад, а вече остарял
от тоз живот, изстискал те безумно.
Какво ли, Пеньо, ти не преживя
и болка, и коварство, и интриги.
А ти единствено бе закопнял
да видиш хората в града щастливи.
За тези хора писа и живя.
Тогава те не те разбраха. Жалко.
Затуй сърцето ти не издържа,
а се нуждаеше от много малко.
Сега на гроба ти цветя редят
и името покрито е със слава.
Но няма те да изречеш: ''На път,
човекът е човек тогава.''
© Бояна Драгиева All rights reserved.
