На Петя Дубарова
Когато чета стиховете на Петя,
в мен трепка, блещука сърце на дете.
В студения мрак започва да свети
луната седефно и рими плете.
Луната – обърната нежна усмивка.
„Дали не е нейната?” – мигом се питам.
И сякаш към нея във унес политам,
пияна от тази поезия пивка.
Потъвам в море, в лунапаркове, в лято,
от време на време контролни си спомням,
преливащи тонове, багри в легато…
На пъстрия смях красивото гоня.
И щом си представя прибоя и фара,
в суха, софийска и делнична вечер,
сълзата за нея превръщам в китара
и сякаш се връщам от свойто далече.
© Маргарита Дянкова All rights reserved.
