На попрището жизнено към края
НА ПОПРИЩЕТО ЖИЗНЕНО КЪМ КРАЯ
Като ми млъкне цял ден джиесемът,
от паламуд на сухо по мълчи.
И – дяволите нека да ме вземат! –
след теб останах вече без очи.
На пейката със градските склерози
глупея – като социум и бит.
И пиша ти ту стихчета, ту прози
на някакъв си, само мой, санскрит.
На попрището жизнено към края,
дори да ме излъскат в „Пирогов”,
аз – любовта какво е, вече зная! –
без теб ръждясвам просто от любов.
Сам като куче улична порода,
без теб живея гадните си дни.
И всяка нощ затискам с хлебна сода
убийствените си киселини.
Неразбираем за деца и внуци,
за сродници с неясно потекло,
все още съм готов за революции,
но само върху чашата с мерло.
А ти край мен дори не спираш вече –
да чуеш сладичкото ми „Ап-чих!...
Аз съм едно изкукало човече,
душа за теб заровило във стих.
© Валери Станков All rights reserved.
