Сънувал ли си слънцето през август в дъха на сините минути,
когато тишината бавно гасне и чезнат в златния ù рупор
изронени в ръжда – и крехки – от страст примрели слънчогледи,
а в карамелените шепи скрипти предчувствие за есен?
С конопени камшици лятото разсича пламналите хоризонти,
пепеляв като угарка вятър свисти в небесните им корени.
А залезът като огнище щедро жаравен блясък разпилява
и сенките на умълчани кедри прескачат вън порталите на рая.
Тогава е неземно и красиво, тогава няма никакви контури.
Земята във безкрайност се разлива, дъждът разлиства нови партитури
и с фрак от тъмносиво кадифе заостря диригентската си палка,
поема дъх към морното небе. Тромпетите внезапно прогърмяват. ...