На сина ми
Толкова ми липсваш, че от болка
моля се в душата да те свия.
В храм да те положа, в който мога
само аз, единствена да вия.
Никой да не вижда, да не чува,
скалàта със сърце окаменено,
разровена стихия е от чувства,
пропита от сълзи окървавени.
Дълбоко скрила липсата, тъгата,
изплаканите думи безпредметни,
жалейката, облякла ми съдбата,
да пресъздам в картини многоцветни.
Та там, освен почернената мъка,
слънца да греят, пеят водопади,
реки да носят твоята заръка,
че в този свят за кратко сме познати.
И само красотата на делата,
оставили във пясъчника диря,
да спомня на човека и душата,
че любовта за кратко не умира.
А майчината, тя е дар от Бога,
веднъж родена, нивга не погива,
остава си най-жива, и до гроба,
дори да е във почва, песъчлива.
© Таня Мезева All rights reserved.
