На синджир
На синджир
На синджир тъгата виси,
не може с миналото
да се раздели.
Но синджирът
на врата омотан тежи
и не иска, не иска
с миналото тя да се раздели.
С ярост дърпа се
от желязото студено,
но колкото по-силна
става нейната съпротива
− толкова болката е
по-свирепа, по-дива!
Синджирът стяга
примката желязна
и тя става все по-тясна.
Минават секунди, минути,
часове... а тъгата...
с мъчни стонове зове ли,
миналото зове!
Проточва се мъничкото
в голямо
и времето във векове
от болки е премаляло...
Минават векове
след векове,
... а тъгата...
с мъчни стонове зове ли,
миналото зове!
© Цветослава Младенова All rights reserved.
