На Сирни заговезни
Живея в междувремието.
Пиша спомени
и късам от сърцето си листа.
Ненужните ги мачкам своевременно.
Пак трия с гума в своята душа.
Захапала съм времето.
А и молИва.
Въртя го между зъби и мълча...
Припомням си разцъфнала коприва,
дори следите й по моята ръка.
И болката си спомням.
Още пАри,
като жарава... истински гори.
Броя разбитите железни катинари
във срещнатите някога очи.
Наум пресмятам пролетни копнежи
(и драскам върху листите лъчи).
Разравям преспите на бури снежни,
покрили шарените есенни мечти.
Подреждам ги,
рисувам ги с търпение.
Тук зимно слънце. Там пък летен дъжд.
Нахлуват между щрихите видения,
разкъсвали съня ми неведнъж.
Прелиствам списъка на старите огнища.
Със телеещите въглени от тях
запалих и последните стърнища,
покрих илюзиите с черния им прах.
До пясък си изроних и надеждите.
(Не мога да рисувам пясъци...)
И в мислите си трия неизбежните
последни слънчеви отблясъци.
Кому са нужни? Споменни дихания,
издъхващи във лунни затъмнения...
Окамених мечтите си със отчаяние
и буренясвам между тях в съмнения.
До устните ми се докосна вятър,
разкъсал клетката на някой спомен стар.
Със него в стаята нахлу и ароматът
на уловено слънце в житния хамбар,
на печен хляб и на сено косено,
на угар черна и на селски път,
на топло мляко и трева зелена,
на люляков и теменужен цвят.
Със ароматите и звуци зазвънтяха -
от всеки спомен рукнаха към мен.
Камбанен звън отнякъде довяха
и глас на чучулига в слънчев ден.
Проскърцаха гредите на тавана.
Щурче пропя под стария сайвант.
Изстърга в жито воденичен камък.
Запя совалката на дървения стан.
Закряка жаба. Забръмча мушица.
В комина вятърът ехидно се засмя.
Отрони капки сънено капчукът.
Лозницата на двора зашумя...
Унесена, забравих и да пиша.
Не мога да ги нарисувам този път.
На Сирни заговезни
мъча се да дишам...
... от болки се пропуква и ледът.
През спомените тичам изсветляла,
край мене все така си се върти светът...
Дали да си простя, че съм живяла
или че дълго спрях на кръстопът?!
© Аэлла Вихрь-Харпиевна All rights reserved.
