На тебе, мамо
С ръце уморени, с подути клепачи,
със видими бръчки, с косата си сива...
Не се натъжавай, не искам да плачеш!
За мен ще останеш все толкоз красива.
Кажи ми как си издържала, мамо?
Не бях постоянно добра дъщеря.
Как си ме карала с погледи само
напред и нагоре сама да вървя?
Ти ме създаде и днес ме създаваш.
С усмивка ме учиш да срещам деня.
Житейския опит на мене предаваш
и капка по капка ме правиш жена.
Направи душата ми бисерно чиста,
научи ме сама без криле да летя.
Затуй днес стоя и дълго си мисля...
достатъчно ли ще е краткото 'благодаря'...?
