На Тина
Земята изстива под моите нозе.
Да тръгна сам, но накъде?
Слънцето бавно потъва в недрата,
а аз усещам силна болка в душата.
Пътят до теб е дълъг и труден,
а аз стоя през всички нощи буден.
Мисля си просто колко важна си за мен
и колко трудно минава далеч от теб всеки ден.
Затворен между четири стени,
блуждаещ дух лети.
Вик за помощ силно кънти:
"Помощ, ела ме избави!"
Прилеп прелита в мрака,
тих шепот се носи в шубрака.
Гарван с човката нервно трака,
влязъл съм в капана и с двата крака.
Сам, откъснат от света и обречен на самота,
скитам аз в стая с огледала.
Всяко огледало сочи теб, сочи твоето лице,
а надалеч тупти едно сърце.
Скитам пак, мислещ си - дали,
ако счупя стъклото, ще дойдеш при мене ти.
© Валентин Маринов All rights reserved.
