На тръгване
Не сме си нужни.
Вече сме си чужди.
Дъжд вали, без капка жал.
Отмива спомени, които сме натрупали.
И тъжни, и объркани,
но вече недостатъчни.
С утрото, останало в сълзите на прощаване,
мълчим и сякаш вярваме,
че други ще сме някъде
от обич запленявани.
От нощта сме взели само пламъка
и пазим го да не се промъкне
в душите ни на тръгване.
Обръщам гръб и правя плахо крачка.
Така съм тъжна, но и вярваща,
че няма да съм нечия отплата
със думи грешни
и със болка опрощаваща!
05.01.2008г.
© Таня Кирилова All rights reserved.
