На възел с иконите
Тя, мама, си остана като прошка.
Изпратила бе братята ми, татко.
Изплакваше ги тайно, само нощем,
а денем ни погалваше. За кратко.
Въздъхваше горчиво пред портрета,
тамян кадеше тихо, като сянка.
Очите ù си бяха две морета,
след отлив скрили мъката безкрайна.
На пръсти преминавах пред иконите,
а татко се усмихваше в отвъдното.
Не ме преливай – рече – по каноните,
а чашата изпий за мен, до дъното.
И аз изпивах виното и болката,
а мама все си шеташе притихнала.
Годините ли? Помня ли им бройката!
Най-тежка горест пиех там, под снимката.
Илко Карайчев - zefpet
© Илко Карайчев All rights reserved.
