Надеждата последна умира
Надеждата последна умира
Да отворя прозореца, но страхувам се –
да не би отмалелите пръсти да премажа
на всичките Нощи нелюбени, а молят се –
за „последна вечеря” висят над паважа –
ръба на перваза стиснали – до посиняване,
до кости измръзнали – с нокът да драснат
не дръзнали, а иде време за прощаване –
не горели звезди, без причастие ще гаснат.
Но всъщност, че не помня страхувам се –
навътре, или навън се отваря крилото.
Толкова отдавна преструвам се,
че ми стига въздухът отвътре стъклото.
И много, много, ме е страх – ако открехна,
вместо Галактика мъртва да е тротоара –
да не изпищи Самотата ми крехка –
„Толкова дълго защо не отваря?”
Да отворя, но с какво ще ги храня, с какво?
Да ги напоя – ще има доволно за всяка
дано обичат сълзи вместо винò…
„Господи, нима за перваза се мъртви държаха?!”
*Мъртва Галактика – смъртта на галактиката е „задушаване”
Ренета Първанова
© Ренета Първанова All rights reserved.
