Надеждино поле I
Посвещавам на младото поколение
българи, които ще станат космополити,
но няма да знаят героико - трагичната
история на своя народ, ако ние не им я
разкажем.
I
Луна над Балкана светлика
цари в среброзвезден венец.
В полето с треви и тръстика
засвирил е песен щурец.
Поседнах до огъня тлеещ
на пън пред кошара една
където звънчетата пеят
на късния чан песента.
В огнището съчките сръчках
изтръпнал от нощния хлад
и мракът вечерен пак хукна
нататък по друма познат.
У старец с лула във устата
със дълга и бяла брада
на мъдрост столетна, богата
животът бе скътал следа.
С дълбоките бръчки в челото,
подпрял се на дрянов кривак,
той беше овчар на селото
в полето устроил бивак.
Торбата преметнал на рамо,
на плещите – бял ямурлук
очите му – сините – само
младежки издаваха дух.
– Ти знаеш ли, сине, полето
защо го наричат така?
Надежда била във сърцето
на бедната селска рая.
Тъй старецът приказка стара
започна пред мен да реди,
а огънят, виж, се разгаря
припуква и хвърля искри.
( Следва )
© Иван Христов All rights reserved.
