Надеждино поле V
V
Как станало тъй: неусетно
момичето с чипо носле
простило се с своето детство
и своето синьо небе.
И ето я – цвят поднебесен,
с примамливо виещ се стан
със поглед вглъбен и унесен
и везан с мъниста сукман.
Въздишали всички по нея,
по нейния приказен чар
и който я зърнел – немеел,
слепеел пред Божия дар.
С кобилица менци рамила
към извора – с здравец в коси.
Туй изворче давало сила
от свойте целебни води.
Овцете доила додето
кладял чичо Пано огън.
Млекото завирало, ето
бухлато преливало вън.
Присядали те на софрата,
разчупвали хляба от ръж,
молитвата, мляко разлято
и залъкът – сладък, насъщ.
( Следва )
© Иван Христов All rights reserved.
