Надеждино поле VIII
VІІІ
Не стихвал копнежът в гърдите,
не леквал и робски ярем
и ето: настръхнали дните,
потръпнал султански харем.
Балкана хайдути закрилял
и кърмел ги с вяра, любов.
Дълбоко в гърдите стаила
вековната мъст своя зов
се раждала пак и отново
мечтала свободните дни
и всеки куршум от олово
разкъсвал оковите зли!...
Извила се буря страхотна
и вятърът пак зафучал.
Над бели къдели самотно
стърчал във печал Юмрукчал!...
И тътен огласял долини
и в ехо повтарял гърма.
Все нови и нови лавини
търкалял гневът на вълма.
( Следва )
© Иван Христов All rights reserved.
