ХІІ

В покоите бейски ехтяло
под сводове глъч – суета.
Надежда поглеждала вяло
превзетата тук красота.

В сърцето дълбоко си крила
и пазела спомена драг
за селската къщичка мила
за родния бащински праг.

Тъгувал с Надежда и беят,
не я и докосвал дори.
Все чакал и чакал, не смеел
да влиза през остри бодли.

– Кажи ми, Надежда красива,
защо се боиш ти от мен?
Нима аз съм грозен? Насила
не искам ти обич, о, не!

Желая сама да почувстваш
ти мойта гореща любов.
Аз всичко бих дал ти да вкусиш
наслада и трепетен зов.

Нима ти не виждаш как вънка
фонтаните струи везат?
На славеи тяхната звънка
ти песничка чуваш ли пак?

– Аз гледам и чувам, но всичко
това ми навява печал.
Да бих могла вън като птичка
ще литна високо натам

към мойта родина обична
при моите дружки и дом
където очакват ме всички,
цветята, приветния двор.

Там пак да изкарам овците,
да късам в поля минзухар,
да свия венче под върбите
и чуя гласа на кавал.

Не искам покорство без ропот
пред селото, чинара стар,
пред стадо заблело и хлопот
на звънци, пред цветен нектар,

по който пчелиците кацат
и трудят се те чак до здрач
тъй както се труди орачът.
Пусни ме, пусни, аго драг!...

Омаян от нейната силна
дълбока любов към свой род,
молбата достойна, красива
решил да сломи със обход.

След пауза тежка изрекъл:
– Но аз те обичам и теб
да кажем те пусна, сърцето
не би издържало в съклет.

Ще свикнеш при мене, повярвай
и друго след туй ще решиш.
Душата ми малко зарадвай
от милост подай ми бакшиш!...

( Следва )