Надеждино поле XIX
ХІХ
През лятото свърна ли в село
отивам в полето, все там,
под онзи Балкан белочелен
край черно огнище без плам.
А някога тук то гореше
и старец със дълга брада
с лула във устата седеше
и пускаше димни кълба.
Но вече го няма овчаря.
Възнесъл се в звездния свят.
И може би там пак разправя
полето защо тъй зоват.
Дочух, че наблизо бълбука
чешмичка и струйка преде.
Пих с устни от жажда напукани –
Надеждина вяра ме сгре.
До пъна запалих си огън
и сякаш глас таен и глух
разказваше някакъв спомен...
Записах това, що дочух!
А вие четете, младежи,
вам давам поемата в дар
и нека в сърцето Надежда
ви бъде до старост другар.
( Край )
© Иван Христов All rights reserved.
