Надеждино поле XVIII
ХVІІІ
Звездите една подир друга
изгасват в небесния свод.
А утре тук тракторът с плуга
ще тегли бразда на възбог
към бъдеще още неясно
от минало, вграждано в храм,
във който с дедите безгласно
общуваме, слушайки псалм...
– Виж, дядо, на изток се съмва
тук огънят веч не гори,
но чудната приказка тръгва
и в утрото пак ще звучи!
Зората разпалва рубини
отсреща в скали от корал
и слънцето – алено – дивно
изгря над планинския дял.
Лъчите си то на ветрило
разпръсна над земната шир,
погали ни нежно и мило
и угара сгря най-подир.
Оми си очите на извор,
на извор Надеждин се спря,
а после ефирно и мирно
усмихна се и ни огря...
( Следва )
© Иван Христов All rights reserved.
