Наивните наши ръце
Любовта ми набъбва, расте ли, расте
с осем капки във час, с десет глътки на ден,
с всеки жест на наивните наши ръце,
с всеки допир на чистото в теб и във мен.
Вътре в мойта душа има остри скали,
дето люто дерат небосвода над тях,
но една по една любовта ги пили,
потопява, залива ги с мека вода.
Тази светла река с воденица-сърце
черпи сили от цял континент със реки,
във които повярвахме, мое дете,
също както номадите вярват във Нил.
Ах, не е ли прекрасно, че виждаме с теб
и дърветата в най-безприютния ден,
и лиричните облаци в тихо небе...
Кой ли друг би повярвал на стария Ленън?
Помъдрявам със теб и наивен съм с теб –
две лица на една многолика любов.
Всеки миг необятното в мене расте
неподкупно – и всеки миг толкова ново.
© Валентин Евстатиев All rights reserved.
