Нали е истина?!
Нали е истина?!
Кажи, че не сънувам…
Онази нощ, в която те докосвах -
изписвах с пръсти
всяко твое очертание - във въздуха…
Строшена тишина –
от безмълвни въздишки.
Разпръсната, накъсана от хиляди целувки.
Във полумрак.
Прозорецът е тъмен,
в електрически отблясъци.
Завесите са плътни,
и леко се полюшват - от дъха ни.
Смълчани, тихо се излегнахме,
така да помечтаем,
и да си кажем, па макар без глас -
колко много сме си липсвали.
Не искам да настъпва утрото -
със него ще възкръсне болката,
че… отново ще си тръгнеш.
Но няма да е същото.
Не! Не искам!
Викам, без глас.
Вълшебна нощ, не тръгвай!
Защото пак ще заболи у мен раздялата.
Недей!
Такава остани!
Не ни разделяй! Любовта ни…
Моля …
Уморих ли се от викане?!
Завесите разкъсах със неистовото си мълчание?!
Нима? Нали се случи?
И… притихнала у тебе, аз заспах.
NG/nnn
16 декември 2007
© Нели All rights reserved.
