Намерих я!
Небето пак е синьо! Свърши се! Изля се!
Но тя избяга бързо, снощи под дъжда.
Навлече тъмни, черни дрехи - изфиряса.
И как ли ще я върна у дома?
Ще я намеря! Любимото ù място вече знам.
По уличката малко по-надолу, вляво. Тя е там.
Притихнала, заслушана в стария тимпан
с ритъма умерен, там-там, там-там...
Пристъпих тихо, погалих я, подадох ù ръка.
Тя прошка си поиска. Прибрах я у дома.
Без мен не може тя, студено е навън, сама!
И тя на мен ми трябва! Кому е нужно тяло без душа?
Почистих я. Нозете ù измих, че газела в калта.
Облякох ù премяна бяла, косите ù окичих със цветя.
В очите ù запалих огън, главата ù повдигнах, челото открих.
Целунах я. А дрехите ù? Дрехите ù черни изгорих.
И пак сме двете, заедно. Облечени сме в бяло.
Тъй светли, руси, приличаме на нива жито зряло.
Стеблото жилаво и здраво - това е мойто тяло.
Душата, сега бяла - класът със зърното узряло.
Остава малко! Как бързо сменят се сезони!
И вятъра усещам хладен, пък макар и слаб.
От моя клас ни зрънце давам да се рони!
Той целият ще се превърне в къшей хляб!
© Калина All rights reserved.
