Небето пак е синьо! Свърши се! Изля се!

Но тя избяга бързо, снощи под дъжда.

Навлече тъмни, черни дрехи - изфиряса.

И как ли ще я върна у дома?

Ще я намеря! Любимото ù място вече знам.

По уличката малко по-надолу, вляво. Тя е там.

Притихнала, заслушана в стария тимпан

с ритъма умерен, там-там, там-там...

Пристъпих тихо, погалих я, подадох ù ръка.

Тя прошка си поиска. Прибрах я у дома.

Без мен не може тя, студено е навън, сама!

И тя на мен ми трябва! Кому е нужно тяло без душа?

Почистих я. Нозете ù измих, че газела в калта.

Облякох ù премяна бяла, косите ù окичих със цветя.

В очите ù запалих огън, главата ù повдигнах, челото открих.

Целунах я. А дрехите ù? Дрехите ù черни изгорих.

И пак сме двете, заедно. Облечени сме в бяло.

Тъй светли, руси, приличаме на нива жито зряло.

Стеблото жилаво и здраво - това е мойто тяло.

Душата, сега бяла - класът със зърното узряло.

Остава малко! Как бързо сменят се сезони!

И вятъра усещам хладен, пък макар и слаб.

От моя клас ни зрънце давам да се рони!

Той целият ще се превърне в къшей хляб!