Nov 8, 2005, 11:44 PM

Намразих

  Poetry
1.3K 0 0


  Тик - так бързо трака
  забавеният
  механизъм не стария часовник.
  Отброява злобно всяка капчица живот.
  Аз-като последния нищожник
  кривя се във истерия ,рея се във плач.
  Гласовете ви вече не чувам,
  нито агонията,чувствам само мрака
  прегърнал ме като любовник
  водещ ме надолу към дъното на пропастта.
  И аз тръгвам...
  Можете да ме попитате
  защо така постъпих?
  Можете и да ме съдите
  за делата ми отчаяни.
  Можете и да ме мразите,
  защото аз намразих...
  Намразих живота,
  защото паметник за мен бе свободата ,
  а тя била илюзия.

Want to read more?

Join our community to get full access to all works and features.

© Теодора Дамянова All rights reserved.

Comments

Comments

Editor's choice

Разплитане на тишините 🇧🇬

yotovava

Най-тихото е пълно с думи, до днес неказвани на глас. Реката влачи кални руни, които не разчетох аз....

Маргаритено 🇧🇬

imperfect

Не знам какво си. Може би усещане, че бурята и днес ще се размине. Не те е страх да ми прощаваш греш...

Любовта си отива в неделя. По здрач. 🇧🇬

paloma66

> Младостта си отива... > > М. Белчев Любовта си отива... В неделя. По здрач Наранена от много човеч...

Жените на България 🇧🇬

nikikomedvenska

Мъжки момичета? Кой го реши?! Кой на шега ни нарича такива? Някой поредния образ съши с грубо сърце ...

Апостоле! 🇧🇬

voda

Ти гроб си нямаш. Но едно бесило издига чак до небесата ръст. Земята, дето беше те родила, под него ...

Нека нямаш студени недели! 🇧🇬

Alex.Malkata

Моя тиха и вярна тъга... с дъх на есен и почва дъждовна... Спри на моите устни сега и кажи ми: Защо ...