Написано с пепел
Нейната шапка не е от небе,
на радостта е сираче.
Сивият лъч на очите боде
хищната сянка на здрача.
Смее се в сиво и капките смях
тихо сълзите разлистват.
Носи в косите си пепел от страх,
те затова са сребристи.
Спира до църквата. После седи
дълго на пейка самичка.
Мислено тя пасианси реди,
пита съдбата за всичко.
Става горчив от въпроси денят,
свърнал зад болка от спомен.
Бяга засрамен от тази жена,
щастие дето не помни.
Тя е самотница. С поглед и днес
само небето прегърна.
Но ще почука в съня ти нощес,
в думите щом си я зърнал.
© Мария Панайотова All rights reserved.
