Нашата писана
Рошка, нашата писана,
глезената мърморана,
във долапа се навряла...
Що ли търси тя, тъдява?
Пъхнала се и... заспала,
нито мърда, нито шава.
Няма мъркане издайно,
всичко някак е потайно.
Минал ден и... огладняла.
За водица зажадняла.
Рекла тя да се измъкне
тихо, мирно, без да гъкне.
Тъй решила, но... беда,
май не мърда таз врата,
някой минал и "случайно"
щракнал със резе нехайно.
Щом Рошана туй разбрала,
боен вик от страх надала:
"Мяу, мяу, моля, отворете,
мен горкана съжалете!
Обещавам вече лично,
ще постъпвам аз логично,
ще съм мила и послушна.
Искам някого да гушнааааа!"
Съжали я леля Станка,
та... отвори на писанка.
Смело Рошка се измъкна,
и... опашката й щръкна.
Най-гальовно се размърка,
във краката се отърка.
А в очите... благодарни
бликна обич, всеотдайна.
© Таня Мезева All rights reserved.
