Дъждът с аромат на липа отдавна е само мираж;
Сега само слънцето грее жестоко.
Земята е застлана с орехи,
а чукът в дясната ми ръка ги превръща във вселени.
Безброй много миниатюрни светове,
населени с такива като нас - търсещи.
Аз виждам една галактика - малка, но не тясна,
непозната, но не чужда, някак уютна.
Да, аз намерих галактика, там между счупените орехови кори,
галактика точно като за нас.
Чакам те да дойдеш, ще дойдеш ли?

А там вятърът носи свежия дъх на морето,
песъчинките нежно докосват кожата ти,
като мимолетни целувки, които скоро забравяш.
И аз съм там и винаги ще съм.

Понякога прескачам до тази наша галактика
и се разхождам сама.
Танцувам в полето и броя падащи звезди.

А там всичко е в цветя,
красиви розови градини,
които в един друг свят ти отгледа за мен.

Чакам те да дойдеш.
Ще дойдеш ли?

Но някой блъска по вратата на нашата галактика,
наднича през прозорците, иска да влезе.
Тълпата напира, а аз съм сама - половин човек;
Те искат обяснения, отговори. 
„Как така си имате галактика?”

Вратата поддаде - беше отключена... чакаше теб.
Вместо това тълпата нахлу.
И превърна всичко свято в общо;
А мен, мен запрати в ъгъла на нашата галактика
и ме наказа, задето не разбирам...
След това си замина. Розовите градини, морето,
пясъкът и лунните ни вечери не я вълнуваха.
След себе си остави само сушата.

А аз те чаках, там - при увехналите цветове, сред морските бури и под безлунното небе.

Но ти не дойде, а дъждът с аромат на липа отново е само мираж...