Насладата споделена
Неземно земен си.
Да те докосна с поглед
понякога не смея.
Душата ти, уж жилава,
но стъклена, чуплива,
от слово за порива си
дрехи нови си ушива.
Разсъбличане с жал
или със сляпа сила,
знам, би я доубила!
Шансът единствен е
съюз с духа ти вихрен.
В сто хиляди милиарда
клетки твои в този миг
той шеметно бушува.
В ядрата им в слънца
нови в сияние изригва.
Дух в тленно тяло!
Защо ли Вечността
се рее в насладата
споделена само ?!
В прегръдка се завръща
Духът,
в прегръдка силна,
към своето начало.
Гравитацията?!
Преодоляна с гушване,
с гушване
под парещото рамо.
Да те докосна?!
Не!
Толкова съм земна!
Безбожно земна!
Бях неземна.
Преди нашето начало.
Самадхи
© Гюлсер Мазлум All rights reserved.
