Наследство
Наследство
Предците мъката си завещаха...
само нея бяха наследили,
надежда... и една усмивка плаха
- не им достигнаха за друго сили.
Съдбата не беше ласкава със тях
- немотия, глад, в добавка две войни,
животът черен разпадал се на прах,
а живият е трябвало да продължи...
Понесли в коравите си длани
изгрева – детето помни този миг -
в юли, от златните лъчи огряни,
как правят път в сипналия ечемик.
Днес не знам защо тъгувам?
Навън пак е юлско лято...
уж съм тук, а някъде пътувам
в мислите, с тревожното им ято.
© Запрян Колев All rights reserved.
