Нататък вече няма път
НАТАТЪК ВЕЧЕ НЯМА ПЪТ
Събирам мъртвите листа –
в опустошените градини.
И Август – както любовта,
от мен внезапно си замина.
Пристегнат в примка от бръшлян,
и снопче светлини нарамил,
поел е път предначертан –
брегът след него ближе рани.
И лодките обръщат гръб,
приели тъмната си орис,
че в зимата – сезон на скръб,
във пясъка ще пуснат корен.
По есенната канава,
слепец ли? – вятърът бродира
бездънната ми синева
в потайностите на Всемира?
И ти си някъде край мен –
сред шумата търкулнат кестен,
като че ли изпаднал в плен
от моята прощална песен.
Не си отивай, остани!
Ще стопля с дъх дланта ти ледна.
И – моля те? – не ме вини,
че в тази обич съм последна.
© Валентина Йотова All rights reserved. ✍️ No AI Used
