Натрупани...
* * *
Натрупани
във толкова страни
(“Я кажи ми, облаче ле
бяло...
не видя ли бащини ми двори...”)
облаци, облаци...
(птица да бях,
да прехвръкна, мамо)
трупат се
в небето на България,
плачат за мен,
плачат за теб,
за цели входове на блокове,
препречени с дъски и
заковани,
за къщи и дворове
опустяли
(пусто опустяло, кой ни кле...),
за майки, невидяли
три години
своите деца,
и за оназ, най-скъпата,
последната въздишка,
за снимките,
наместо чедото,
дъждове валят,
градушки валят,
(изминаха години,
сълзите ни замръзнаха –
във кой ли град си ти,
в коя страна е тя,
къде съм аз –
град вали,
дъжд плющи,
вади от мръсни сълзи
на чистачки
с висше образование,
на живеещи с чужди
мъже
по неволя,
не е за вярване, нали...)
Реките преливат
като очи...
Брегове ронят
като съдби...
Давят реколти,
стока и мъка,
неказани думи
в свити гърла,
три реки, казват, текат,
три билки, казват, влекат:
първата – за първо (какво... какво беше?)
втората – за второ (същото?)
третата – жива раздяла...
Първата – от теб, на село,
мамо,
втората – от мене, в Мадрид,
третата – от дъщеря ми в Лондон...
Когато се оплакахте от сушата,
Бог помолих,
порой ви довлякох,
а сушата
при мен повиках,
тя има работа при мен,
брои очите сухи
и реките сухи
на петата година
сама
в чужбина...
2005
Мадрид
© Донка Калчева All rights reserved.
