* * *

Натрупани

      във толкова страни

(“Я кажи ми, облаче ле

                        бяло...

не видя ли бащини ми двори...”)

облаци, облаци...

(птица да бях,

             да прехвръкна, мамо)

трупат се

в небето на България,

плачат за мен,

плачат за теб,

за цели входове на блокове,

препречени с дъски и

                        заковани,

за къщи и дворове

                        опустяли

(пусто опустяло, кой ни кле...),

за майки, невидяли

три години

                         своите деца,

и за оназ, най-скъпата,

       последната въздишка,

за снимките,

       наместо чедото,

дъждове валят,

градушки валят,

(изминаха години,

сълзите ни замръзнаха –

във кой ли град си ти,

       в коя страна е тя,

        къде съм аз –

град вали,

       дъжд плющи,

вади от мръсни сълзи

                           на чистачки

       с висше образование,

на живеещи с чужди

       мъже

                по неволя,

не е за вярване, нали...)

Реките преливат

като очи...

Брегове ронят

        като съдби...

Давят реколти,

       стока и мъка,

неказани думи

    в свити гърла,

три реки, казват, текат,

три билки, казват, влекат:

първата – за първо (какво... какво беше?)

втората – за второ (същото?)

третата – жива раздяла...

Първата – от теб, на село,

                                            мамо,

втората – от мене, в Мадрид,

третата – от дъщеря ми в Лондон...

Когато се оплакахте от сушата,

Бог помолих,

порой ви довлякох,

а сушата

при мен повиках,

тя има работа при мен,

брои очите сухи

          и реките сухи

на петата година

сама

           в чужбина...

2005

Мадрид