Натюрморт
Във двореца на своите чувства
пак се връщам, избягал от плен,
и се питам дали да възкръсна
и да вярвам в копнеж нероден?
Знам, пресичах все чужди пътеки,
с шепи пръсках надежди безкрай,
страдах в тежката орис за всеки,
чул “Обичам” в лежерно “Здравей”!
Със мечтите отдавна простих се,
стрък с далечни, неземни цветя,
не успявах да хвръкна с орлите,
просветление просех в нощта!
А сърцето… излъгах го, клето,
не му казвах, че няма крила,
всяко зло подозира в добро, То,
всяка суша изпълва... с вода!
За жените май дума не стана,
то какво ли в един къс куплет?
Те са мойта греховна наслада,
земно щастие с приказен лик!
В луд късмет проговори ми някой,
ключ дари ми от странна врата,
за да мога да пиша и в радост
и във лед, щом превърна сълза!
Животът, Френд, навярно е картина,
обилно с лук гримиран Натюрморт,
държа в ръката все пастела в синьо,
а истинска Любов мечтая да е фон!
© Ангел Колев All rights reserved.
