Научи ме, врабецо
Научи ме, врабецо, да бъда корав като теб.
Да посрещам студа всяка зима с гърдите си крехки
и когато челóто ми пука, смразено до лед,
да не спирам да пърхам, доволен, че жив съм и днеска.
Научи ме на мъдрост, врабецо – как с други врабци
да живея в едно, ала винаги аз да съм първи,
научи ме на ловкост, с която кълват се трохи
и със тях се засища гладът на един простосмъртен.
Как го правиш, врабецо? Какъв динамитен живец
движи тези пружини-крачета куршумено бързи?
Тези малки криле, със които пространство гребеш
триста пъти в минута, докато кутрето си мръдна?
Ти си нищо и никаква топчица топъл живот,
ала тя е достатъчна да оцелееш до утре.
Знам, че вечен живот не жадуваш, нали? За какво!
Всяка вечност започва от днешните утрета трудни.
Но побързай, врабецо, предай ми урока сега,
че е топло и още сме живи, далеч е декември.
Не че нямам ти вяра – ти би оцелял и в снега.
Нямам вяра на себе си, че като теб ще успея.
И че няма един ден да литна към някакъв юг,
да избягам от участ и дом, за да диря спасение.
Да си прелетна птица е лесно изкуство, а тук
ти си моят герой и пред твоята сила немея.
© Валентин Евстатиев All rights reserved.
