Навън...
Извезана с магически ширити,
за последно
усмихва се през облаци и утрини мъгливи
есента.
И в някоя от утрините тихо и безследно
навярно ще се свие между листите сълзливи
на романите с оръфани корици, с овехтяла
суета.
И ще тичат по разкаляните тръпнещи шосета
чифтове нехайни гумени пътъци
на цветя.
Всяка локва ще сънува, че е майка на морето.
Ще се смее миризмата на препечени фъстъци
през открехнатия пъзел на онази къща с несменена
дограма.
Ще рисуват горделиво и нахално, и просташки
изпилени грайфери на мръсни гуми
по прахта.
Ще свистят мотори с неритмични тактове
и шантави октави. Ще се сипят думи
слети, глупави, разсечени понякога. Нелепи...
Над града.
И по чорлавите свъсени дървета ще накацат
като ангели снежинките, ще свият хрупкави
крила.
И от техните целувки мразовити ще заплачат,
ще се стегнат, ще притиснат клони глупаво,
ще станат тъмни. И прекрасни. Изтънелите
стебла...
Ще пропаднат в пепеливата безцветност на небето
всички стъклено-бетонни полусгради...
В полусън.
И зад лудата игра на електрически разцветки
ще поглъщат светлините техните изпънати фасади.
И ще вдишват хладен въздух ято облаци...
Навън.
© Катя All rights reserved.
