(не) абдикирала
Реалността цинично ме прегърна,
подритвайки мечтите ми небрежно.
Наивността оказа се безсмъртна –
порок – от дните на растежа.
Паднах в пропаст, дето ехо не отеква.
Мъдро нагримирах пак Провала.
Нищо, че окото му е синьо,
че от удара го заболяло.
Не. Не ми е празно. Нито пък сиротно.
Мислите ми – улици с тълпи от хора.
За никого дома си не затворих,
бурените не растат сред обич.
Страх ме е да се усмихна само.
Затова надничам през стъклото.
Той – живота – е като дъжда напролет –
поспре за миг, а слънцето намига.
В локвите.
© Емили All rights reserved.
