Не беше край, а нужда...
когато баба тихо си отиде...
Съвсем потъна в този ямурлук,
очите му се впериха в комина.
След време се потули във хамбара
с две свещи, малко хляб и стомна вино.
Прекърши се хатъра му... стократно
и знаеше, че няма да му мине.
Откакто онемя така говорят
зениците му... с някого отгоре.
Тоягата размахваше ядосано
с ръцете - заприличали на клони.
Сълзите бяха тихо разкаяние,
браздящи по лицето му утихнало.
И мира не му даде самотата,
отпиваше я тежко... като виното.
Дори не се опита да пристъпи
отново във прихлупената къща,
защото там стените му нашепваха,
че няма към кого да се завръща.
Погледна светлината за последно...
и нея угаси като ненужна.
И бе готов, отиде си при Нея.
Смъртта дори... не беше край, а нужда.
© Кремена Стоева All rights reserved.
