В мрежата на алчния здрач
Ти не можеш да кажеш и думичка вече. Мълчиш.
Колко пъти разплакаха твоята вяра в доброто,
затова, че опитваше алчния здрач да стопиш?
Не разбра ли, душице – напразно се бори, на йота.
Вкаменени се свличаха острите твои сълзѝ
по ръба на живота, затрупал последна надежда.
Той победно се смееше, детска наивност сразил,
и решил пеперуда да бъдеш, оплетена в мрежа.
Мълчалива страдалке, какво ще направиш, кажи?
Щом нападне врагът, нямаш сили дори за отбрана.
Сред тестето от дни на безчинства и нагли лъжи,
само избор на карта с достойнство и чест ти остана.
Може би се страхуваш, че дните – летящи стрели,
те превърнаха, миличка моя, в безгласна мишена.
Но не чу ли от тези, които отвъд са били –
не боли да умреш, само тялото с другото сменяш.
© Мария Панайотова All rights reserved.
