Затвори очи и заключи съзнанието си, ако искаш.

Или плачи, крещи безсилно и проклинай в тишина.

Накрая просто лягаш и глава във възглавницата си притискаш.

Даде ти без да му поискаш и те остави да вдишваш тъмнина.

Боли ли те наистина или си го втълпяваш?

Дали просто по навик сълзи по лицето ти пълзят?

Или този път било е истинско и от края му се ужасяваш?

Хиляди малки "дали" и "ако" безспирно те гризат.

Но няма начин всеки път да те боли и да ти пука.

Лицемерно е да кажеш: "Много страдам, че го няма".

Защото той не е един и всеки следващ е на слука.

И след всеки край сърцето ти е по-дълбока яма.

Колко още можеш така да продължаваш?

След всеки следващ си още по-сама.

Със другия ще си щастлива? Кого заблуждаваш?

Никога вече няма да си цяла и на сутринта.