Не е ли по-добре да онемея –
изричам ли най-верните слова,
че всяка дума камък е – не смея,
да хвърлям аз, по чуждите тела?!
Не е ли по-добре да оглушея,
защото в тишината има блян,
защото звуците във мен се леят,
хармония плетат, без капка свян?!
Не е ли по-добре да ослепея –
наситих се на всички цветове,
ще ги разхвърлям, после ще се рея,
в дъгите на лудуващо небе?! ...