Не е виновна есента
Не е виновна есента и нито времето,
че вече не дочувам вятъра в сърцето.
Захлопнах дверите, прозорците и всичко,
което беше в мен до пропаст зейнало.
Измазах и пролуките, та да не би
да влезе лъч надежда и да отрони
последните прашинки на душата ми,
залезнали във свечерилите се мисли.
И станах глуха тишина раздърпана
във скъсаните струни на умората.
Понякога насън, но само в спомена,
съзирам себе си... онази - другата...
която от лъч плетеше си надежди,
повярвала, че всичко светлина е,
а тъмното е сцена от завеси,
които нямат общо със мечтите ù.
Сега съм себе си, предадена от самота.
Изкачвам стръмното стъпало на живота -
без вик, без шепот, но със капка вяра,
че любовта си пак ще я намеря...
© Евгения Тодорова All rights reserved.
