Не искам да чувствам изгаряща болка

на толкова мисли прокудени,

когато открехвам врата след врата

и поглеждам в очите учудени.

Не искам да мисля за хиляди спомени,

които отново ме връщат към тебе.

Не мога да откъсна сърцето оголено

от тъгата загнездена в него.

А искам така да угасна несетно

и толкова мъка във миг да прокудя.

Когато е безпаметно, всичко е лесно

да живеем от заблуда в заблуда.

Студената болка на хиляди мисли

защо не обземе и смръзне душата?

Тихо тогава, без трепети лишни,

ще изчезна без вик в тъмнината.