Не искам да пиша...
Омръзна ми, казвам Ви честно
да говоря, да пиша дори.
Думите ми изплъзват се лесно,
но не са чути уви…
Всеки заровил е нос
в цветния ярък екран –
чувства и тела на поднос,
вместени в дневния план.
Ей ти, който стоиш на бара,
гледайки в чашата жадно,
разчепвайки болката стара,
която те гори безпощадно.
Чуй тези думи,
преди да излезеш навън!
Нима са оловни куршуми,
или камбанен звън?
Времето бясно препуска
дори в твоя объркан живот,
то все пак не пропуска
шамар да удари за урок!
Знаеш навярно отдавна,
дори Земята да се обърне,
с твоята реакция бавна,
че няма ни един шанс да се върне!
Но ти отпиваш от чашата сам
и дума не чул,
това аз много добре си го знам…
© Радост Димитрова All rights reserved.
