Не искам много
Пресъхнал кладенец съм без вода,
от нея няма даже и следа.
Любов дарявах, обич безрезервно,
държах се с всеки откровено.
Какво ли стана, как ли се пречупих
и злоба, завист ли събудих!
В очите гледат, казват ми "наслука",
а зад гърба ми злобно се шушука.
И аз глупачка бях наивна,
но истината тъй ме срина.
Но как отново да повярвам,
във думи да не се съмнявам?
Сега душата ми е ту пустиня,
ту лепкава и мръсна тиня,
без капка радост, само в самота,
безчувствена за красотата на света.
Не искам много - мъничко надежда,
която все напред да ме повежда,
а вярата ми да се възроди
и тя любов във мен да породи.
от нея няма даже и следа.
Любов дарявах, обич безрезервно,
държах се с всеки откровено.
Какво ли стана, как ли се пречупих
и злоба, завист ли събудих!
В очите гледат, казват ми "наслука",
а зад гърба ми злобно се шушука.
И аз глупачка бях наивна,
но истината тъй ме срина.
Но как отново да повярвам,
във думи да не се съмнявам?
Сега душата ми е ту пустиня,
ту лепкава и мръсна тиня,
без капка радост, само в самота,
безчувствена за красотата на света.
Не искам много - мъничко надежда,
която все напред да ме повежда,
а вярата ми да се възроди
и тя любов във мен да породи.
© Иванка Морарова All rights reserved.
