Не ми е ден.
Ей богу,
днес не ми е ден
да пиша стихове.
Уцели най-тънката ми струна.
В стената ме притисна,
като враг...
От любовта ми бягаш пак.
Да си я взема май е време!?
Да си я сложа в джоба.
И да забравя ако мога.
Ей богу,
днес не ми върви,
но дори и да е така,
все бързо се изнизва тоз късмет.
Удавник никога не бях,
платих за всеки грях.
Какво ли иска тоз живот!?
Да взимаш и да даваш
може би е мода!?
Да си разхвърляш чувствата по пода.
Омръзна ми и писна ми да сричам.
Май е време да обичам!?
Да спра да бягам и да се оставя
да ме застигне пустата, онази,
дето все не можем да запазим.
Да я извадя, дето съм я пратила,
да я накарам да ми обещае,
че този път няма да нехае.
Ще й повярвам и ще се помоля,
за да не кривне зад завоя.
Май е време да престана
с тая драма...
тя само в стихове остана
и само в тях измама няма.
© Радка Иванова All rights reserved.
