Не мога да живея... без теб...
Не съм цяла,
разяждаща душата липса...
Не пиша...
С усилие дишам...
Давя се в сълзи и спомени.
Тъмно е в стаята,
не мога да понеса светлината,
очите ме болят от нея.
Не се храня,
не мога да преглътна нищо.
Студено ми е,
а не намирам топлина,
скрила се е.
Нима ще ме упрекнеш?
Това състояние не е маска,
само ти слагаш такива.
Аз бях себе си от началото до края.
Това не е пиеса,
ти си актьора.
Пред таланта ти се кланя, разплаква.
Това не е молба,
ще дойде време, когато пак ще се смея.
Това не е слабост.
силна и горда съм,
дори когато страдам,
няма повече да те потърся.
Само в съня всички пътеки
водят към теб.
А ти така и не намери
истината.
Не разбра, че съм различна.
Не разбра, че те обичам...
Обеща да ми покажеш морето през зимата,
помниш ли?
Вече започнах да си го представям,
ражда се в мене.
Представям си кървавият залез, луната...
Любов на плажа,
и това ми беше обещал...
Какво правя?
Та ти ми обеща цяла приказка!
Но затънах в тиня
и го няма рицаря,
който ще ме спаси.
Който ще ме понесе на ръце,
който ще ми подарява цветя.
Цветята, тези красиви обяснения в любов...
Вече не виреят в моята стая,
имунизирана срещу нежност.
Свикнала на бури,
грубо обичане,
ограбен оазис съм.
Пустиня с хилядите песъчинки,
които преброи,
увлечен сам в една лъжа.
Изморих се от лутане
из несбъднати обещания
и неизживени приказки...
Заспивам,
без всъщност да съм се събуждала от кошмара...
"Не мога да живея
без моята душа.
Не мога да живея
и без живота си!"
ПС: Просто едно откровение, не претендира за изключителен стих.
© Таня Атанасова All rights reserved.
