Не мога да повярвам, че стигнахме до тук...
сърцето ми е болно, а ти си сякаш друг.
Сълзите пак потичат и болката отмиват,
очите се затварят и спомени разкриват,
за щастието с тебе, което ний деляхме,
за миговете мили, как хубаво се смяхме.
Не мога да повярвам, че стигнахме до тук...
душата ми крещи, а ти си сякаш глух...
Ръсете си протягам, с прегръдка да те спра,
обичам те, така е, но не мога да те разбера.
Надеждата умира... къде е любовта?
Защо сега я няма?... до тук ли беше тя?