Сутрин, съмва се, студено,
улицата - тиха и спокойна.
Дъждовни капки ронят се, където
крие се лъжата непристойна.
Стоя, но нетърпението убива,
по залез чакам да се появиш.
Няма те, шепти небето сиво,
шепти, че можеш да ме нараниш.
Вечер, стъмва се, студено,
затварям и последната врата.
Затварям я, но без да се обръщам,
не мога повече така.
© Филип Киров All rights reserved.
paloma66
Изгубих се в посоките на дните. Сърцето ми мълчи. Разнопосочно! Живея си (на някого в очите) Умирам ...
paloma66
АЗ СЪМ! Поетесата Еди Коя Си. Дето в стихове те облича. Ти - не беше ли мъж на жена си? Нямам идея з...
На уличка тиха далеч от пазара, под склопа на цъфнали млади липи, старица, изпита от болест коварна,...
Най-тихото е пълно с думи, до днес неказвани на глас. Реката влачи кални руни, които не разчетох аз....
paloma66
> Младостта си отива... > > М. Белчев Любовта си отива... В неделя. По здрач Наранена от много човеч...
imperfect
Не знам какво си. Може би усещане, че бурята и днес ще се размине. Не те е страх да ми прощаваш греш...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
