Не питам и колко
Измълчах до един всички гневни и черни куплети,
тишината помолих в нозете ми да поседи,
чак додето пречистен в сърцето ми свито засвети
месец млад – над обиди, лъжи и незнайни беди.
И поканих онези бездомни, добри музиканти,
да прогонят замислена свита на топка тъга,
да поръбят тъмата на нотите с цветния кант и
зло под камък да спи... Светла вяра прегръщам сега.
Знам – небето отколе е моята радост и болка,
то от люлка избира за мен трънен път и нелек.
Трябва само до Бог да порасна. Не питам и колко,
ала знам, че боли сред примати да бъдеш човек.
© Надежда Ангелова All rights reserved.
