Не плача
По ръбове
полягва самотата.
Подскача
с всеки звук
насън.
От ъглите,
разбудена, тъгата
забива
ноктите си
в мен.
До нямост
стискам я, устата.
Преглъщам
острия си вик.
Не плача...
забраних сълзите.
От тях
душата си вгорчих.
Понякога
почти наум
се моля
на звездите нощем,
да ми запазят
светъл дом
и обич,
за да се завръщам.
Когато с тайнството
на здрача
се спуснат
първите лъчи навън,
тогава
искам,
но не плача,
а се усмихвам
в моя сън.
© Евгения Тодорова All rights reserved.
