Не по Фройд
Някой скача из нива от макове,
пада лятото в детството с мен,
сладко-кисело, дълго чакано,
щипе бузите с прасковен тен.
Брули с пръчката два диаманта
от дивачка на жаркия склон,
не е трудно денят да е шантав,
прашен, жилав, един на милион.
Ръся едрите семки от диня,
а на гаргата де е ума...,
от кората ѝ резнах – лъжкиня,
клъвна дирята, път към дома.
Разтопявам зърно от градушка,
лимонада съм в жаден етюд,
лъха здравецът, но е заду́шен
и слънчасал денят, леко лют.
Под среброто от лунната вежда
за косата ми гребен е скрил,
но да крoтне, на тръгване, нежно
я повдига с две стиски осил
и над трепкащи макове литна,
обеща, че и утре е мой...,
два комара пияни залитат
от любов, непозната за Фройд.
© Красимира Чакърова All rights reserved.
засмя ме, Жоре - в тая жега няма да чистя..., благодаря ви, момичета!
