не пречи на тишината
Няма нищо да кажа сега...
Мълчаливо душата ми моли:
- Не поглеждай в онази вода,
във която потънах отскоро.
Не докосвай мъглата с ръце -
тя е плач от ранено дихание.
Страннодумие...
вик на сърцето,
като диря, изгубена в нямане...
За какво ми е всичко това,
като милост на сляпа пощада,
лепкав дъжд от сълзи на лоза
с разточителна врява за празник.
Каза „сбогом"- изтръгна ме с теб!
Еретично... до кости те следвах.
С всички болки сега съм в ръцете -
нежността си разпътно погребвам.
С тишината пътувам към края -
безприютно самотна... виновна.
И по-грешна ще стигна
навярно
в непостигнато време за обич...
Няма нищо... додето заспя...
Свърши виното -
чашите празни са...
И на лятото плисна кръвта
в непосилният мрак на раздялата...
© Дакота All rights reserved.
